Вечер над морето,когато последние лъчи на слънцето хвърлят огнен поглед на вълните и ги обливат в златисто-розова боя,в каквато е и небето,ти прегръщаш лицето ми...проникваш толкова дълбоко в мен...сякаш притежаваш цялото ми тяло.Ти,крайбрежния вятър,идващ от тази златисто-розова гледка с прекрасния си,морски дъх,бликаш над мен като кръв от отворена рана...Понякога ми се иска да ти говоря,да се оставя да ме понесеш на където ти пожелаеш.Да се нося по вълните,преминаващи от сребристо към сивосиньо,от кърваво червено към розово...да се нося и да гледам залязващото слънце,което умира под тежките облаци.Искам да заравям краката си в пепеляво-жълтия пясък и отново да те усещам...но се връщам към реалността.Едни и същи лица минават покрай мен,едни ме разочароват,други ме радват...между тях проблясват и неговите коварни очи,изнасилващи сърцето ми всеки ден...а слънчевия бриз е далече.Кога ли ще го усетя пак...?
1 comment:
А защо просто не затвориш очи? Защо се връщаш към сивата реалност, а не останеш за миг в розовия си свят?
Post a Comment