Още от съвсем малко дете съм била много чувствителна на тема отвъдни неща. Въпреки,че никога не съм вярвала в глупости от сорта на призраци,извънземни,полтъргайси и т.н. съм твърдо убедена във факта,че има нещо,което ни заобикаля и ние много често не забелязваме..под всякаква форма. Хората още от древността доста често преувеличават до краен предел това невидимо преисъствие,което понякога ние подсъзнателно "създаваме" било то от страх или от желание да го почувстваме. Създават се какви ли не простотии от сорта на идиотски клипчета в ю-туб, филми,хоръри и т.н. - няма лошо,стига човек да не се вживее или да не го приеме на сериозно. А когато казвам,че съществува "нещо"..нямам представа за какво нещо говоря. Не знам с какви думи да го опиша. То няма облик,форма,съдържание,аромат...то просто си съществува. Може да е сън с ясно предупреждение, може да е просто дадена ситуация,в която това нещо да ни помогне. Но почти никога хората не се замислят върху това и не му отдават значение чисто подсъзнателно. Други пък прекаляват с отдаването на значение и вече се превръща във фантасмагория. Интересно е,че когато бях на 6 годинки почина моята пра-баба ,която много обичах. Имам съвсем ясни спомени с нея..как ми шиеше рокличките за представленията в детската градина,как я гледах докато шиеше и й досаждах с исканията си ..тя никога не ми беше посягала с ръка както и да съм се държала. Достатъчен беше един ясен,красив,чист,син поглед от нейна страна и веднага кротвах. Помня как готвеше неуморно в кухнята на 94 годишна възраст,как си играх с косата й и й правех прически - тя имаше дълга до кръста,гъста коса..скубех я,едва ли не увисвах на нея..а тя не казваше нито думичка. По време на втората световна война,в която до колкото знам едва е оцеляла, загуби показалеца на лявата си ръка - помня как го разглеждах и я разпитвах защо го няма. Един ден тя просто изчезна - изпари се,все едно никога не е съществувала. Питах: "Къде е бабушка? Защо я няма? Умряла ли е?". Идея разбира се си нямах тогава какво означава в действителност смъртта и какво е да изгубиш завинаги човек,който обичаш. Миналата година го осъзнах,когато почина дядо ми на 80 години от рак. Сестра ми беше на 6 когато той си отиде - съвпадение,че и тя загуби член от семейството си на същата възраст като мен,когато баба ми почина тогава. Никога няма да си простя факта,че не можах да се сбогувам с него - той ме обожаваше..много от детските ми спомени се свързват с него. Не можах ,защото същия ден на погребението му пътувах за Белгия. Не знаех как ще се справя там след това..как ще живея с мисълта,че всички са били до безжизненото му, но все така излъчващо доброта тяло ,а аз,любимата му внучка..не,макар и да не е малка вече. Но аз вътрешно знаех,че той ме разбира и ми прощава. Много често хората когато говорят за починали техни близки казват "той/тя те обича и бди над теб". Дали осъзнават наистина какво говорят? Какво представлява тази форма на обич,на бдене и пазене..в "другия свят"? Имаха в къщата си в Бургас едно растение,което не искаше да порасне..нито едно листо. В деня след смъртта на дядо се появи първото листенце на растението и то порастна и стана възхитително красиво. Да,може би чиста случайност.
Когато си казвах миналата година,че усещам как хората,които съм загубила бдят над мене и ми помагат не осъзнавах какво говорех. Преди два дена за първи път осъзнах и имах среща с единия от двамата. Може да звучи налудничаво,да съм създала срещата си във фантазиите си..може,всичко е възможно. Но не знам защо,убедене съм този път в това,което говоря.
Прибирах се късно вечерта от една приятелка,която живее близо до Мадарската градинка. Беше вече много тъмно,към 10 и половина вечерта..времето беше прекрасно,не лъхваше ветрец,не беше горещо..само влажно, но приятно влажно. Не ми се прибираше,рядко са моментите,в които мога да остана сама със себе си за секунда и то навън в такова прекрасно време. Седнах на една от люлките,от която навремето падах всяко лято и си ранявах краката.. люлях се и понеже нямаше никой около мен си приказвах сама. Да,понякога като ми е скучно или имам нужда просто да си изясня някои неща..като лудите си приказвам и си обсъждам сама на глас. Поне си го признавам. Изведнъж точно тогава се сетих за всички детски спомени,свързани с предишния ни апартамент, с бабушка,после с дядо ми. Почнах да си ги припомням на глас,описах си ги всички..и си казах колко много ми липсва това,колко много ги обичам и как бих дала всичко за да върна поне за една секунда тези моменти. Помислих си колко много неща бих искала да им кажа (на бабушка и дядо ми),които не можах да им кажа - на нея като толкова малко дете,на него преди да си отиде. Така прекарах 10 минути на люлката,нищо не мърдаше и нищо не шаваше..нямаше пукнат човек около мен..само тъмнина,шумът на листата над мен и тихото поскърцване на люлката. В един момент.. усетих нещо зад гърба си,което не мърдаше,не шаваше,но някак си тихо се приближаваше едновременно с това. Съвсем ясно го усетих. Доста често хората си въобразяват,че не са сами и че има някакво чуждо присъствие,особено когато е тъмно..всичко това е предизвикано от страх поради тази причина. Това беше първия път в живота ми,когато усетих,че не съм сама,въпреки,че няма никой. Обърнах се - наистина нямаше никой и нищо. Продължих да се люлея с лека топка в стомаха си. Усетих,че нещото се придвижваше по някакъв особен начин от ляво,от дясно,обгръща ме. Беше някъде,близо до мен. Гледах,не виждах нищо. Но едно усетих - това беше красиво,добронамерено присъствие. Попитах на глас за да се преборя с нарастващия се страх: "Добре...не ме е страх,въпреки всичко..знам,че си или бабушка,или дядо...сигурна съм в това. Не знам права ли съм или не,но понеже и двамата ви обичам,няма да ме е страх... (внушавах си го). Кой е?" Нищо. Реших ,че си въобразявам..но продължавах да го усещам. Люлката до мен беше абсолютно непоклатима. Този път,всякаш нарочно исках да предизвикам нещо опитах с друг въпрос към празното пространство: "Бабушка,ти ли си?". Две секунди след този въпрос,люлката до мен се разклати от нищото, а нямаше и помен от вятър. Листата вече не се чуваха. Тя обожаваше люлки,беше ми оплела въже за една дъсчена люлка,когато бях малка и се люлеех в големия хол. Не бях сигурна,че е тя,но някак го усещах. Стомаха ми се сви от тотален ужас,но едновременно с това от любов и радост,че не съм говорила на въздуха. Опитах да запазя самообладание,успокоих се и продължих да говоря..само исках да се убедя,че не полудявам,че не си го внушавам. "Който и да е от вас двамата,искам да знаете,че винаги ще ви обичам..че ми липсвате..". В отговор, листата над мен започнаха отново да шумолят,красиво докосвани и полюшвани от лекия ветрец,който подухна за малко и после отново се разтопи в мъртва тишина. Аз се усмихнах,опитвайки се да спра да потрепервам. Благодарих..благодарих за всичко..за сънищата,в които те ми се явяваха и ме насочваха,благодарих за знаците,за това,че са били някога в живота ми..благодарих за тази среща. Станах от люлката - почти не си чувствах краката,бяха се вледенили. Люлката до мен не спря за се полюшва. Сбогувах се,обърнах се и си тръгнах. Когато вече бях достатъчно далеч се обърнах и помахах на празната,полюшваща се люлка..помахах на нещото,което беше там,остана там..и не ме последва. На път за вкъщи усетих,че отново съм сама..че няма нищо и никой с мен вече. Топката се разтопи,усетих облекчение и благодарност..просто знаех,че макар и да съм си го въобразила,макар и да съм си създала мислено всичко случващо се..някой ме е чул. Това,което исках да кажа беше чуто от хората,които обичам.Сигурна бях в това.
Те са около нас,в нас,до нас и със нас..и винаги ще бъдат. Те искат това да се знае.. поне моите покойни,любими близки ми го показаха..благодаря ви.
