Минутите се изнизваха така тихо,така спокойно..едновременно с това потрепервах само с мисълта,че всичко зависи от мен..сега..няма кога.
Беше ме страх,да. Страх от мен,от самата мен - а това е най-гадния и най-нелепия страх - да не си вярваш и да се съмняваш..да те е е страх от себе си. Това успееш ли да го преодолееш и да осъзнаеш,че ВСИЧКО зависи от теб и от ситуацията,от това как ще постъпиш - тогава притежаваш всичко около себе си. А няма по-полезно нещо от това да правим грешки - нали цял живот се учим.
Беше хубав слънчев ден..нямаше причина за страх и ужас. Жарките слънчеви лъчи безпощадно пронизваха тънките перденца в хотелската ми стая...шоколада на масичката се разтапяше под тях. Аз не мърдах..не знаех какво да правя. Трябваше да се преборя с тази отвратителна дупка в сърцето си, да я превъзмогна и да взема решение сега. И го взех.
С бързо движение грабнах ножа от масичката. Нямаше как да се колебая вече. Затворих очи,замахнах ръка и я прободох...усетих струйка кръв,която се беше стрелнала и дискретно погалила ръката ми. Но това не ми стигаше за да я убия,за да я унищожа завинаги от себе си,от сърцето си..от нейното съществуване на земята. Забих ножа по-дълбоко...и по-дълбоко..и по-дълбоко..докато накрая разбрах,че няма край. Няма да стигна до края. Но тя вече беше безмълвна..и така безформена. Може би винаги е била безформена.
Бързо напъхах безжизненото,малко,свито нещо в чувалчето под леглото.. то неусетно прогизна от кръвта. Разхождах се с него на ръка извесно време по улицата,бях тръгнала към реката. Никой не ме поглеждаше,никой не забелязваше нередността,която бях направила..слънцето продължаваше да си грее все така,деня не се беше променил с нищо..небето беше мораво..но все така красиво.
Стигнах до моста и погледнах надолу. Имах чувството,че нищо не е станало..че просто хвърлям чувал с боклук, с някакъв ненужен боклук или камъни.. най-безизразно и безчувствено хвърлих малкото чувалче в дълбокото,силно течение на реката. Тръгнах си... бях сигурна,че бях убила веднъж завинаги...моята любов.
Да,толкова е лесно..няма нищо по-лесно от това да я захвърлиш,да я отречеш..да се опиташ да се отървеш завинаги от това.."нещо" без форма,без цвят..само с нежна и едновременно с това злокобно и болезнено пронизваща сила кръв. Но дали наистина я бях убила? Дали завинаги я бях унищожила? Не.. защото съм неспособна да живея без нея. Тя е оставила част от себе си в мен,която бях забравила да нарежа на парчета без да се замисля - огромна част от нея за най-скъпите ми и любими същества. А другата...все така се носи в прогизналото чувалче и чака да бъде измъкната от там..от тази задушаваща,гадна реалност..чака да бъдат излекувани раните,които й нанесох. Но никой не може да го направи,освен аз... обещавам й,че ще го направя...когато дойде момента тя сама ще разбере.
