"Да,ние всъщност се познаваме..."

Обичам да гледам дърветата,когато свиря...колкото и нереално да изглеждат през запрашеното от въздишки стъкло...

Вървя по влажния асвалт,а дъжда бие по прогизналия ми чадър толкова безжалостно...Но аз съм усмихната,сърцето бие в мен - ври,кипи..защото знам,че скоро ще те видя.

Вървя,срещам лица - толкова сиви,толкова изтощени,толкова лишени от душа...но аз съм усмихната,защото знам,че скоро ще видя прекрасната ти усмивка.

Вървя...а дъжда не спира да пръхти,да удря,да скимти.Но аз съм усмихната...защото скоро ти ще накараш дъждът в мен да замълчи.

Колко изкуствено изглежда това огледало...то отразява само моята боязлива надежда,че ти ме помниш.

Но не..ти не си ме спомни.Поне не в мига,в който толкова силно го желаех..защото аз те помнех..през цялото това време.

Когато ти отправи своя чист,сърдечен и дълбок поглед към мен,когато докосна ръката ми,аз разбрах...разбрах,че зад моята трепереща усмивка се крие усмивката на едно невинно дете.Ти го разкри.

Запомни ме сега...само тази молба крещи в мен.Дори това дете да не е влюбено в твоята слънчева усмивка..то иска да знае,че твоите очи вече го познават.

Вървя и вървя..проясни се слънцето,също както твоята усмивка...

И аз пак се усмихвам...защото знам....

За XXXX