"Хайку"-...кратка...мисъл..или може би..изповед?

Червена роза-листа,напоени с любовта и алено-червената кръв,оставаща след нея.

.................................................................***..............................................................................

Бяла роза-олицетворение на снежно-бялата невинност на детството,пожълтяваща и съсухряща се все повече и повече...

..................................................................***.............................................................................

Очите ти-по-сини и по-дълбоки от морското дъно..малко плашещи.Празно ли е дъното им,или е пълно с тайни..?

...................................................................***............................................................................

Клавиши,струни и чукчета...само това ли имаш?Как пееш така вълшебно изпод тези повърхностни предметчета?Само ти знаеш това...

...................................................................***.............................................................................
Миг на самота,тишина,тъга...лъч топла светлина-детското ти гласче,сестричке.
...................................................................***.............................................................................
Животът е обидно кратък-покривай го с цветя,колкото и да ги тъпче съдбата.
...................................................................***.............................................................................
Бяло-невинността.Лилаво-тъгата.Жълто-измамата.Розово-щастието.Синьо-самотата.Зелено-живота.Червено-женствеността.Черно-болката.Оранжево-омразата.
Какъв цвят ще си ти-избираш сам..
...................................................................***...............................................................................
Колко малко ти е нужно,за да обичаш..колко малко ти е нужно,за да вярваш...колко много ти трябва,за да забравиш....
..................................................................***................................................................................
Трепет,сълзи,тъга,разочарование и един миг щастие-благодаря ти,че събуди жената в мен...
................................................................***.................................................................................

Седя на каменистия хълм,превиващ се под обвивката на обраслата трева,слушам със затворени очи плисъкът на вълните и разбирам колко съм щастлива...колко е хубаво,когато съм далеч от теб...

.................................................................***................................................................................

Лудостта ме гледа с изкривена,присмехулна гримаса от позеленялото огледало...

.................................................................***................................................................................

Полу-разстопената свещ,горяла в остарелия свещник беше толкова красива...пламъкът й угасва...щом си отиде ще остави политащ нагоре дим,носещ само отлетели спомени...ще ми позволиш ли да я запаля пак?

................................................................***................................................................................

"Сълза"(Мои съчинения)

Човешко е да плачеш...сълзите са израз на чувствата...макар и в повечето случаи да си съсипан,когато ги проронваш.Същевременно с това...те са прекрасни..със своята прозрачност и нежност...със искренната си невинност и чистота...Дори да са горещи като разстапящ се восък...дори понякога да парят така,че да не можеш да ги задържиш в очите си...те са прекрасни.Като свежия дъжд..понякога носещ тъга..но толкова истински.Той потъва във калните локви и изчезва точно както сълзите засъхват бавно и си отиват.Но не умират-знаеш,че си ги проронил,знаеш,че са все още живи..оставили след себе си солена следа.Точно както и дъжда-той не умира..той оставя влажната си тъга в образа на прегръдка от цветната дъга...или понякога дори само въздуха.Сивотата винаги може да бъде обгърната от цвят..стига да вярваш в човешкото в себе си..

...Посвещавам на Мира

"Бриз" (Мои съчинения)

Вечер над морето,когато последние лъчи на слънцето хвърлят огнен поглед на вълните и ги обливат в златисто-розова боя,в каквато е и небето,ти прегръщаш лицето ми...проникваш толкова дълбоко в мен...сякаш притежаваш цялото ми тяло.Ти,крайбрежния вятър,идващ от тази златисто-розова гледка с прекрасния си,морски дъх,бликаш над мен като кръв от отворена рана...Понякога ми се иска да ти говоря,да се оставя да ме понесеш на където ти пожелаеш.Да се нося по вълните,преминаващи от сребристо към сивосиньо,от кърваво червено към розово...да се нося и да гледам залязващото слънце,което умира под тежките облаци.Искам да заравям краката си в пепеляво-жълтия пясък и отново да те усещам...но се връщам към реалността.Едни и същи лица минават покрай мен,едни ме разочароват,други ме радват...между тях проблясват и неговите коварни очи,изнасилващи сърцето ми всеки ден...а слънчевия бриз е далече.Кога ли ще го усетя пак...?

"Спомен" (Мои съчинения)

Съсухрените,призрачни клонки на мъртвия дъб са обвити около дървена порта,както змия се обвива около плячката си за да я убие...сигурно сега си мислиш:"Какво общо има това?!Това е просто врата...".Да,наистина-това е просто врата.Но може би същата тази врата,задушаваща се под зловещата прегръдка на мъртвите клони иска да бъде отворена.Макар и да е тежка,макар и да скърца така,сякаш изтръгва мъртвешки стон,макар и от другата й страна да я е обвила парцалива паяжина,тя иска да бъде отворена,за д ане бъде забравена-това е нейната смърт.Не се страхувай да я отвориш.Ще почустваш облекчение.Ще видиш,че нейният стон ще спре.И спомените ще се върнат.Няма да бъдат забравени,както тази врата.Те играят голяма роля в живота ти-не ги пренебрегвай,дори повечето от тях да са болезнени.Гледай в бъдещето...но си спомняй...

"Кристал" (Мои съчинения)

Блестиш,блестиш така,както блестяха солените ми,восъчни сълзи.Напомняш ми на някого,караш ме да треперя.
...Но защо..?Ти си просто едно блестящо вещество...с ледена красота...всяка песечинка,втърдила се в теб блести по дяволски начин...дяволски,защото омайва.Омайва,докато не погледна в теб и не видя отражението си.Образ,отразяващ се няколко пъти във всеки твой ъгъл.Но кой е този образ?Образ на същество,с восъчни очи,което си въобразява,че знае всичко за живота...нима това...съм аз?

Мои съчинения: "Луна"

Облаците потъват в забрава-но ти не.
Те си отиват-но ти не.
Седиш и втренчено ме гледаш,не искаш да откъснеш поглед от мен.
Но защо?Защо ти е да вперваш студеното си,мъртво око в мен?
Мислиш,че ще проникнеш до сърцето ми?Мислиш,че ще видиш засъхналата кръв по него и ще те оставя да я наблюдаваш с извратена усмивка?
Бъди спокойна...понякога тя пак руква...сякаш никога не е засъхвала...