Среща

Още от съвсем малко дете съм била много чувствителна на тема отвъдни неща. Въпреки,че никога не съм вярвала в глупости от сорта на призраци,извънземни,полтъргайси и т.н. съм твърдо убедена във факта,че има нещо,което ни заобикаля и ние много често не забелязваме..под всякаква форма. Хората още от древността доста често преувеличават до краен предел това невидимо преисъствие,което понякога ние подсъзнателно "създаваме" било то от страх или от желание да го почувстваме. Създават се какви ли не простотии от сорта на идиотски клипчета в ю-туб, филми,хоръри и т.н. - няма лошо,стига човек да не се вживее или да не го приеме на сериозно. А когато казвам,че съществува "нещо"..нямам представа за какво нещо говоря. Не знам с какви думи да го опиша. То няма облик,форма,съдържание,аромат...то просто си съществува. Може да е сън с ясно предупреждение, може да е просто дадена ситуация,в която това нещо да ни помогне. Но почти никога хората не се замислят върху това и не му отдават значение чисто подсъзнателно. Други пък прекаляват с отдаването на значение и вече се превръща във фантасмагория. Интересно е,че когато бях на 6 годинки почина моята пра-баба ,която много обичах. Имам съвсем ясни спомени с нея..как ми шиеше рокличките за представленията в детската градина,как я гледах докато шиеше и й досаждах с исканията си ..тя никога не ми беше посягала с ръка както и да съм се държала. Достатъчен беше един ясен,красив,чист,син поглед от нейна страна и веднага кротвах. Помня как готвеше неуморно в кухнята на 94 годишна възраст,как си играх с косата й и й правех прически - тя имаше дълга до кръста,гъста коса..скубех я,едва ли не увисвах на нея..а тя не казваше нито думичка. По време на втората световна война,в която до колкото знам едва е оцеляла, загуби показалеца на лявата си ръка - помня как го разглеждах и я разпитвах защо го няма. Един ден тя просто изчезна - изпари се,все едно никога не е съществувала. Питах: "Къде е бабушка? Защо я няма? Умряла ли е?". Идея разбира се си нямах тогава какво означава в действителност смъртта и какво е да изгубиш завинаги човек,който обичаш. Миналата година го осъзнах,когато почина дядо ми на 80 години от рак. Сестра ми беше на 6 когато той си отиде - съвпадение,че и тя загуби член от семейството си на същата възраст като мен,когато баба ми почина тогава. Никога няма да си простя факта,че не можах да се сбогувам с него - той ме обожаваше..много от детските ми спомени се свързват с него. Не можах ,защото същия ден на погребението му пътувах за Белгия. Не знаех как ще се справя там след това..как ще живея с мисълта,че всички са били до безжизненото му, но все така излъчващо доброта тяло ,а аз,любимата му внучка..не,макар и да не е малка вече. Но аз вътрешно знаех,че той ме разбира и ми прощава. Много често хората когато говорят за починали техни близки казват "той/тя те обича и бди над теб". Дали осъзнават наистина какво говорят? Какво представлява тази форма на обич,на бдене и пазене..в "другия свят"? Имаха в къщата си в Бургас едно растение,което не искаше да порасне..нито едно листо. В деня след смъртта на дядо се появи първото листенце на растението и то порастна и стана възхитително красиво. Да,може би чиста случайност.

Когато си казвах миналата година,че усещам как хората,които съм загубила бдят над мене и ми помагат не осъзнавах какво говорех. Преди два дена за първи път осъзнах и имах среща с единия от двамата. Може да звучи налудничаво,да съм създала срещата си във фантазиите си..може,всичко е възможно. Но не знам защо,убедене съм този път в това,което говоря.

Прибирах се късно вечерта от една приятелка,която живее близо до Мадарската градинка. Беше вече много тъмно,към 10 и половина вечерта..времето беше прекрасно,не лъхваше ветрец,не беше горещо..само влажно, но приятно влажно. Не ми се прибираше,рядко са моментите,в които мога да остана сама със себе си за секунда и то навън в такова прекрасно време. Седнах на една от люлките,от която навремето падах всяко лято и си ранявах краката.. люлях се и понеже нямаше никой около мен си приказвах сама. Да,понякога като ми е скучно или имам нужда просто да си изясня някои неща..като лудите си приказвам и си обсъждам сама на глас. Поне си го признавам. Изведнъж точно тогава се сетих за всички детски спомени,свързани с предишния ни апартамент, с бабушка,после с дядо ми. Почнах да си ги припомням на глас,описах си ги всички..и си казах колко много ми липсва това,колко много ги обичам и как бих дала всичко за да върна поне за една секунда тези моменти. Помислих си колко много неща бих искала да им кажа (на бабушка и дядо ми),които не можах да им кажа - на нея като толкова малко дете,на него преди да си отиде. Така прекарах 10 минути на люлката,нищо не мърдаше и нищо не шаваше..нямаше пукнат човек около мен..само тъмнина,шумът на листата над мен и тихото поскърцване на люлката. В един момент.. усетих нещо зад гърба си,което не мърдаше,не шаваше,но някак си тихо се приближаваше едновременно с това. Съвсем ясно го усетих. Доста често хората си въобразяват,че не са сами и че има някакво чуждо присъствие,особено когато е тъмно..всичко това е предизвикано от страх поради тази причина. Това беше първия път в живота ми,когато усетих,че не съм сама,въпреки,че няма никой. Обърнах се - наистина нямаше никой и нищо. Продължих да се люлея с лека топка в стомаха си. Усетих,че нещото се придвижваше по някакъв особен начин от ляво,от дясно,обгръща ме. Беше някъде,близо до мен. Гледах,не виждах нищо. Но едно усетих - това беше красиво,добронамерено присъствие. Попитах на глас за да се преборя с нарастващия се страх: "Добре...не ме е страх,въпреки всичко..знам,че си или бабушка,или дядо...сигурна съм в това. Не знам права ли съм или не,но понеже и двамата ви обичам,няма да ме е страх... (внушавах си го). Кой е?" Нищо. Реших ,че си въобразявам..но продължавах да го усещам. Люлката до мен беше абсолютно непоклатима. Този път,всякаш нарочно исках да предизвикам нещо опитах с друг въпрос към празното пространство: "Бабушка,ти ли си?". Две секунди след този въпрос,люлката до мен се разклати от нищото, а нямаше и помен от вятър. Листата вече не се чуваха. Тя обожаваше люлки,беше ми оплела въже за една дъсчена люлка,когато бях малка и се люлеех в големия хол. Не бях сигурна,че е тя,но някак го усещах. Стомаха ми се сви от тотален ужас,но едновременно с това от любов и радост,че не съм говорила на въздуха. Опитах да запазя самообладание,успокоих се и продължих да говоря..само исках да се убедя,че не полудявам,че не си го внушавам. "Който и да е от вас двамата,искам да знаете,че винаги ще ви обичам..че ми липсвате..". В отговор, листата над мен започнаха отново да шумолят,красиво докосвани и полюшвани от лекия ветрец,който подухна за малко и после отново се разтопи в мъртва тишина. Аз се усмихнах,опитвайки се да спра да потрепервам. Благодарих..благодарих за всичко..за сънищата,в които те ми се явяваха и ме насочваха,благодарих за знаците,за това,че са били някога в живота ми..благодарих за тази среща. Станах от люлката - почти не си чувствах краката,бяха се вледенили. Люлката до мен не спря за се полюшва. Сбогувах се,обърнах се и си тръгнах. Когато вече бях достатъчно далеч се обърнах и помахах на празната,полюшваща се люлка..помахах на нещото,което беше там,остана там..и не ме последва. На път за вкъщи усетих,че отново съм сама..че няма нищо и никой с мен вече. Топката се разтопи,усетих облекчение и благодарност..просто знаех,че макар и да съм си го въобразила,макар и да съм си създала мислено всичко случващо се..някой ме е чул. Това,което исках да кажа беше чуто от хората,които обичам.Сигурна бях в това.

Те са около нас,в нас,до нас и със нас..и винаги ще бъдат. Те искат това да се знае.. поне моите покойни,любими близки ми го показаха..благодаря ви.

Убийство

Минутите се изнизваха така тихо,така спокойно..едновременно с това потрепервах само с мисълта,че всичко зависи от мен..сега..няма кога.

Беше ме страх,да. Страх от мен,от самата мен - а това е най-гадния и най-нелепия страх - да не си вярваш и да се съмняваш..да те е е страх от себе си. Това успееш ли да го преодолееш и да осъзнаеш,че ВСИЧКО зависи от теб и от ситуацията,от това как ще постъпиш - тогава притежаваш всичко около себе си. А няма по-полезно нещо от това да правим грешки - нали цял живот се учим.

Беше хубав слънчев ден..нямаше причина за страх и ужас. Жарките слънчеви лъчи безпощадно пронизваха тънките перденца в хотелската ми стая...шоколада на масичката се разтапяше под тях. Аз не мърдах..не знаех какво да правя. Трябваше да се преборя с тази отвратителна дупка в сърцето си, да я превъзмогна и да взема решение сега. И го взех.

С бързо движение грабнах ножа от масичката. Нямаше как да се колебая вече. Затворих очи,замахнах ръка и я прободох...усетих струйка кръв,която се беше стрелнала и дискретно погалила ръката ми. Но това не ми стигаше за да я убия,за да я унищожа завинаги от себе си,от сърцето си..от нейното съществуване на земята. Забих ножа по-дълбоко...и по-дълбоко..и по-дълбоко..докато накрая разбрах,че няма край. Няма да стигна до края. Но тя вече беше безмълвна..и така безформена. Може би винаги е била безформена.

Бързо напъхах безжизненото,малко,свито нещо в чувалчето под леглото.. то неусетно прогизна от кръвта. Разхождах се с него на ръка извесно време по улицата,бях тръгнала към реката. Никой не ме поглеждаше,никой не забелязваше нередността,която бях направила..слънцето продължаваше да си грее все така,деня не се беше променил с нищо..небето беше мораво..но все така красиво.

Стигнах до моста и погледнах надолу. Имах чувството,че нищо не е станало..че просто хвърлям чувал с боклук, с някакъв ненужен боклук или камъни.. най-безизразно и безчувствено хвърлих малкото чувалче в дълбокото,силно течение на реката. Тръгнах си... бях сигурна,че бях убила веднъж завинаги...моята любов.

Да,толкова е лесно..няма нищо по-лесно от това да я захвърлиш,да я отречеш..да се опиташ да се отървеш завинаги от това.."нещо" без форма,без цвят..само с нежна и едновременно с това злокобно и болезнено пронизваща сила кръв. Но дали наистина я бях убила? Дали завинаги я бях унищожила? Не.. защото съм неспособна да живея без нея. Тя е оставила част от себе си в мен,която бях забравила да нарежа на парчета без да се замисля - огромна част от нея за най-скъпите ми и любими същества. А другата...все така се носи в прогизналото чувалче и чака да бъде измъкната от там..от тази задушаваща,гадна реалност..чака да бъдат излекувани раните,които й нанесох. Но никой не може да го направи,освен аз... обещавам й,че ще го направя...когато дойде момента тя сама ще разбере.

The "Twilight" saga

Как ли се започва подобна история?

Имало едно време...

Името ми е...

В малко градче,казващо се...

Винаги съм мислила...

Ооо не...не. Хич да не си и въобразявам. Началото на романа започва с цитат от Библията. Какво общо има тя с историята на момиче,което продава живота си заради любовта си към вампир? "Вярвам,защото е абсурдно" - Тертулиан. Може би това е общото.

Отделям си малко време да обсъдя сама със себе си този... "роман",който както ме отегчава понякога и ми оставя впечатление за поредната мания,пълнеща мозъка с глупости и довеждаща до затъпяване...така и пробужда женското в мен..или онази част,която аз не съм искала да открия сама за себе си. Чакането.

За огромно съжаление аз съм от онези вечни,невъзможни романтички,които чакат своя Едуард. Любовта на живота си. Своята романтична,невъзможна и БЕЗКРАЙНА любов. В днешно време повечето жени са кучки ( е,не само в днешно..те са си се родили такива може би) - сменят постоянно човека до себе си, ходят облечени както си искат,държат се както си искат,интригантки са,обичат да развалят човешки взаимоотношения и да се намесват в тях- нямат морал и чистота в ЖЕНСКОТО си сърце,каквато би трябвало да има.

Но не,това изобщо не значи....че те не чакат своята любов. Просто за някои от тях това е начинът да я търсят. Само че тя не идва с търсене (вечната обърквация между ТЪРСЯ голямата любов и ЧАКАМ голямата любов) - взиране и нахлуване в личното пространство на човек,опит за душевно проникване,самозалъгване с мисълта " А,ето тоя може и да е ТОЙ". Не...тя идва сама. А понякога.... не идва изобщо. На някои просто не им е писано..или те сами довеждат до това по някакъв начин. И си оставаш завинаги влюбен в незнайно точно КАКВО.

Каква ли всъщност е била цялата мисъл и цел по повод създаването на "Здрач"?

Има хиляди дискусии и мнения по въпроса,обаче само и единствено писателката си знае точния отговор..ако го знае изобщо и тя самата. Защото човек трябва да твори без цел.

Фактът обаче е ясен - много зарибени женски сърца,чакащи своя вампир,който никога няма да ги остави и ще ги кара да се чувстват ЕДИНСТВЕНИ и СПЕЦИАЛНИ. Всяка жена го заслужава. Няма лошо,чакай си го - щом ти е кеф. Дано изникне от някъде :D

Истината е,че се опитвам да потъпча и втвърдя меката си,ранима душа с подобни думи... Ами да,какво да направя - виновна ли съм,че не притежавам и не искам да притежавам "курвенски" и "мнооого хитри" начини на действие,че не обичам хората да страдат защото съм се намесила в отношенията им,че не обичам да получавам каквото искам с ясното съзнание,че единствената причина е хубавия ми задник например? Единственото,което искам е жените да си знаят ЦЕНАТА,които напоследък при някои не е осъзната изобщо и по този начин тя ИЗЧЕЗВА. Искам всички да са щастливи,доволни,да им угодя,да намерят това,което търсят . Нормално е да искам това и за себе си..но отново след всички други.

Чакам те,да,признавам. Раних се,когато помислих,че си се появил - няма повече. Просто ще спра да чакам. Аз съм човек и ще си остана такава.

За Стеф Майър - желая и щастие и здраве.

Дочитам Eclipse.. Който редом с New Moon смуче от пръстите на първата книга...както става с повечето "саги".

Абсурд

Да,може би това е думата,с която мога да опиша потокът от игри,интриги и безкрайния кръг от лъжи,който се оплиташе около мен..един абсурд.
Бях дете съвсем до скоро - попаднах на снимки от бебешките ми години...очите ми са толкова различни вече. Наблюдавах промяната им с всеки изминал ден в огледалото...Боже,как обичам детските очи. Защо ли си въобразявам че всички хора на този свят са също толкова чисти,неопетнени,сърдечни и истински,колкото са детските очи...а още по-голям става абсурда,когато знаеш че не са,че не можеш да им вярваш и го правиш умишлено. Има една приказка - Не е глупак този,който прави грешки. Глупак е ако ги повтаря. Ами не е съвсем така. Зависи от човека. Тук не става дума за осъзнаване или неосъзнаване - тук става дума за наивност и прекалена сърдечност и доброта. Има хора,които колкото и да се парят не спират да вярват в любовта,истинското приятелство и чистотата на човешките думи и дела. В ИСТИНАТА. Ех,какви глупаци сме - каква е истината? Какво е истината? Някой може ли изобщо да ми дефинира тази дума? Не... защото всеки има СВОЯ истина,в която да вярва. Моята истина не е чуждата... Така ли е? Кажете сега,величия, силни и авторитетни личности, лицемери,манипулатори и интриганти, кажете глупави ли сме ние наивниците,които ви вярваме и си въобразяваме че сте като нас? Тъпчете ли ни по главата нас,тъпите добродушковци,изтривалките за вашите крака? Е,да,предполагам във вашите очи сме точно такива - изтривалки. Удобни,тихи,безопасни изтривалки за двуличните ви гъзове.
Но,връщайки се към темата за глупостта - ние не сме глупаци. Не сме и светци. Единствения ни или по-скоро главен проблем е,че виждаме само чистотата и в най-голямата пумия и гнусотия. А най-често виждаме мръсотията,но си затваряме очите и се самозалъгваме за нейното несъществуване. Обаче има един много важен урок,който никой не може да ни научи,освен самите нас - това,което човек си го направи,никой друг не може да му го направи. Ние сами си затваряме очите,ние сами подаваме пръст и позволяваме да ни бъде отхапана ръката,ние сами привличаме като магнити гадините към себе си с простичкото желание просто да помогнем ма когото можем (преди нас естествено..) ,ние сами мнгоо често съвсем осъзнато влизаме в ролите на жертви. И от нас зависи да се борим с тази своя черта,която ще ни пречи и тормози цял живот. От нас зависи да я овладеем и да кажем СПРИ. Ти СИ нещо,ти имаш ЦЕНА, никой няма право да ти я плюе,ако ТИ не му позволиш да го направи.
Да..както казах вече..всичко е един АБСУРД..с който трябва да свикнем и да се борим. Особено в музикантската месомелачка,където милост НЯМА и истинско приятелство без едно на ум НЯМА.... с някои изключения понякога.
Е..това е . Бъдете здрави и щастливи. Само това пожелавам. 90 процента зависи от вас..другото идва от небето.

P.S. За всички,пострадали от двуличници,обидени или наранени,имащи нужда от няколко хубави думи,които да им върнат вярата в самите тях и в тяхната стойност, прилагам няколко мисли на известни и не толкова известни личности,от които се зареждам при всяко прочитане.

"Вие сте по-силни от колкото осъзнавате.За вас е безопасно да сте силни." - Дорийн Бърчю
"Да получиш значи да поискаш.Молитвата,изпълнена с вяра,може да промени бъдещето ви. Вие можете да промените това,което се случва още на следващата минута." - Брус Уилкинсън
"Каквото и да правят,чувстват,мислят или казват хората,не го приемайте лично. Съгласно своята система от ценности и вярвания,те имат свои собствени мнения и възгледи. Така че онова,което мислят по ваш адрес,не се отнася за вас,а за самите тях." дон Мигел Руис
"Не бива да позволявате казаното от другите да ви разтройва.Макар другите да изричат думите,единствено вие избирате как да се отнесете към тях." Кийт Д.Харел
"За да постигнете успех в начинанията и кариерата,която сте избрали,трябва да се освободите от всяка карма,която твърди "Не мога да го направя". Вие можете!" Дийпак Чопра

Влюбена

До съвсем скоро осъзнах , че едно от най-болезнените неща е да обичаш някого, да му вярваш дълбоко, да го уважаваш и цениш такъв какъвто е.. и един слънчев ден,най-най-неочаквано.. да разбереш,че те е манипулирал и играл с добронамереността ти, че те е предал по най-долнопробния и унизителен начин..да не можеш да повярваш,че това е същия човек,с който сте били едно цяло. В началото е безразлично,не живееш в реалността,все още не можеш да осъзнаеш какво е станало,защо и как. После идва болката.. осъзнатата отвратителна реалност на станалото. Мразиш този човек (обожаваш го) , изпитваш и усещаш неговата липса всяка секунда, минаваш покрай места,през които сте вървели заедно.. а сега вървиш сам и си спомняш..понякога с досада и въображаемо безразличие,понякога с много мъка и тъга. И идва ден,когато ти си спомняш вече само лошите моменти,изпитваш погнуса и искрено безразличие към този човек.. погнуса с всяка частица от тялото си...после и погнусата си отива..остава само безразличието,което не се лекува.. Спомням си за една словесна пирамида на Хорхе Букай,която гласи:

Срещам те.. Слушам те.. Говоря ти.. Прегръщам те.. Целувам те... Притежавам те.. Притискам те... Обсебвам те.. Поглъщам те... Задувашам те... ОБИЧАМ ТЕ.... ?

Мисля,че въпросът на върха на пирамидата идва на съвсем точно място. А може би всичко е доста по-просто,от колкото си мислим.

От тук следва,че любовта е съвършено безмислена и отвратителна. Но дали? Не,не мисля.

Това зависи само от теб. Зависи на какво място ще се поставиш,как действаш,как умееш да се владееш,дали ще клекнеш и ще позволиш да те стъпчат...да,трудно е да си с високо вдигната глава,когато обичаш. Но има ли нещо лесно на този свят? Де да можеше да има. Но няма.

Аз осъзнах,че да си влюбен е прекрасно..има мъж в живота ми,който означава всичко за мен. За когото знам,че никога няма да ме предаде.. той е въплътен в пръстите ми,в сърцето ми,във всяка частичка от мен .. тази невидима нижка между нас е съвършена, здрава, чиста .. и аз никога няма да позволя тя да се скъса.. никога. Защото аз съм безумно влюбена,вечно..никога няма да спра да го обичам.

Сигурно сега читателят си мисли "ех..тези хора на изкуството..особено музикантите. Вечните романтици,живеещи в един нереален,безумен свят на мечти.. тя до сега приказваше колко е невъзможна и ужасна любовта,а сега горкото,заблудено момиче отново е влюбено..интересно кога ли ще приключи и това и какво ли ще напише после..глупачка".

О не,съвършено не..не говоря за човешко същество. Говоря за една дървена кутия,куха,с нищо повече от няколко чукчета,струни,клавиши...нищо повече. Нищо? За мене е всичко. Тези струни са вените до сърцето на тази кутия..чукчетата задвижват кръвта,клавишите вливат енергия... душата му се лее чрез ангелски глас. Да,говоря за пианото.

КАК МОГА ДА ПРОМЕНЯ СВЕТА ЧРЕЗ МУЗИКА?

Колко велики музиканти, колко чувствителни и наивни мечтатели, колко идеалисти са си задавали този въпрос? Дали е възможна промяната на света чрез пречистващата сила на музикалното изкуство, дали музиката действително притежава подобна мощ – да влияе върху хода на историята, да гради възвишени и благородни личности, които да поведат човечеството към по-добро, по-съвършено бъдеще? Искам и трябва да вярвам, че това не е просто неосъществима мечта. Искам да вярвам, защото се посвещавам на тази висша проява на изкуството и вярвам, че да сътворяваш и да пресъздаваш музика е призвание, не просто занаят.
Подобна вяра със сигурност е необходима във всички области на изкуството, което с цялата си разностранност е изява на човешката душевност, фантазия и чувственост. Но музиката поради своята природа – мимолетното протичане във времето, използването на нематериалната същност на звуците като че ли най-много разчита на индивидуалното въображение на човека, на неговата душевна непосредственост и отзивчивост. А колкото по-сложна е една личност, колкото е по-чувствителна и по-отворена към заобикалящия свят, толкова повече фантазия и съпричастност би могла да притежава. Образите, преживяванията, настроенията, които носи музиката, не са материални, те не могат да бъдат докоснати, още по малко оценени...Всеки сам може да вземе това, което разбира, от което се нуждае, към което изпитва копнеж. А самият музикант – композитор или изпълнител, изпитва непреодолимата необходимост да сподели с някого, а ако е възможно – и с повече съпричастни хора това, което го вълнува, което го радва, за което страда...Защото изкуството е и щедрост, и готовност да разбереш и да съпреживееш.

Това ми стига.

Уилям Шекспир - Сонети 148,57,132....

дали очите Любовта смени ми,

та виждат всичко с облик променен,

или съм луд да смятам,че са мними

картините им,пращани към мен?

Красива ако си,защо тогава

в обратното светът ще се кълне?

Ако не си,това ще означава,

че той правдив е,а очите не...

И тъй ще е:разплакани,неспали,

те виждат всичко тук по начин нов;

на сълзите със течните воали

замрежва ги лукавата Любов,

за да не видим с ясен поглед ние

какви измами Нейна Милост крие...

**********************

Очите ти обичам. И узнали,

че твоето сърце ми дава гръб,

те гледат ме под траурни воали,

съчувствайки на черната ми скръб.

Ах,слънцето не толкова отива

на изтока във дрезгав утрин час,

луната пълна по не е красива

на запада сред черния атлаз

от тези две очи,скръбта си мека

разливащи по смуглото лице!

О,тази им тъй дивна милост нека

ти облече и твърдото сърце,

та моето в ответ да му признае,

че черното най-висша красота е!

******************************

Аз роб съм твой и нямам грижи други,

освен по всяко време на деня

слуга да съм на твоите услуги,

без личното си време да ценя.

Дори не ми е,вярвай ми,горчиво,

"довиждане" когато ми речеш,

стрелките не кълна нетърпеливо

-щом няма те- за техния бавеж,

не се запитвам де си и с кого си,

и нивга не избухвам в гняв нелеп,

а само облажвам,без въпроси,

щастливците,които са със теб.

Владей ме! Любовта ми е такава,

че злото и през ум не ми минава.

Paulo Koehlo - magic is a bridge....

От този писател съм чела само една книга,която е "Демонът и синьорита Прим". Сега си купих новият му роман - "Брида" на английски,който той е писал отдавна,още преди "Алхимикът" но незнайно защо е публикувана чак сега...според мен книгата е невероятна. Тук ще напиша някои цитати от нея... По-късно някъде тук и от други негови книги. Купила съм си вече...

"An anonymous text from the Tradition says,that,in life,each person can take one of two attitudes: to build or to plant. The builders might take years over their tasks,but one day,they finish what they're doind. Then they find that they're hemmed in by their own walls. Life loses it's meaning when the building stops.
Then there are those who plant. They endure storms and all the manny vicissitudes of the seasons,and they rarely rest. But unlike a building,a garden never stops growing. And while it requires the garden's constant attention,it also allows life for the gardener to be a great adventure. Gardeners always recognise each other,because they know that in the history of each plant lies the growth of the whole World..."

"Magic is a bridge. A bridge that allows you to walk from the visible world over into the invisible world,and to learn the lessons of both those worlds.
-And how can I learn to cross that bridge?
-By discovering your own way of crossing it.Everyone has their own way."

"That is why,as well az dividing into two,we also find ourselves. And that process of finding ourselves is called Love. Because when a soul devides,it always devides into a male part and a female part."

"In each live,we feel a misterious obligation to find at least one of those Soulmates. The Greater Love that separated them feels pleased with the Love that brings them together again.
-But how will I know who my Soulmate is?
-By taking risks. By risking failure,disappointment,disullusion,but never ceasing in your search for Love. As long as you keep looking,you will triumph in the end.
-Is it possible to meet more than one Soulmate in each life?
-Yes.And when that happens,the heart is devided,and the result is pain and suffering. Yes,we can meet three or four Soulmates,because we are scattered."

"Women are generally seeking their Soulmate,and men are looking for Power."

"You concern yourself too much with other people. They're a mirror of yourself.
-Yes,I know. I thought I knew what made me happy and what made me sad,then suddenly I realised that I need to think again. But it's very hard.
-What made you change your mind?
-Love. I know a man who makes me feel complete. Three years ago,he showed me that his world is full of mysteries too and that I'm not alone.
The Magus remained impassive,but he was remembering the thought he'd had earlier about God's blessing sometimes shattering the windows.
-Do you love him? - he asked.
-What I've realised is that I could love him still more. Even if I learn nothing new on this path,at least I will have learned one important thing: We have to take risks."

"She had known love before,but until that night love had also meant fear. The fear,however slight,was always a veil: you could see almost everything through it,but not the colours. And at that moment,with her Soulmate there before her, she understood that love was a feeling completely bound up with colours,like thousands of rainbows superimposed one on top of the other.

-How much I missed simply because I was afraid of missing it..." - she thought,gazing at those rainbows..."

"Heart shaped glasses ..."

She always wanted to have glasses with a frame like this... she loved this shape. But what does it really mean? That was the wirdest day in her life...she felt a strange boll in her stomach ...it was melting like a wax in her body. But she was cold. Because she was alone. She opened the photo album and looked at the photos. Photos,which maybe doesn't mean anything for anybody...except for her. These photos were special. They were talking to her in every moment of her life. They ment so much for her... there was one of them which was separated in two. It used to be her favourite one. She remembered that night...the forest,beautiful flames of the fire with hot soot all over them. Her eyes became bloody and sad. She dropped the photo and took of her heart shaped ribbon.It was a gift from...him. She convulsed and started sobing. There was nobody to soothe her,to hold her. She felt so alone. But she subsided...her decision for years was to be independent,to be separate. She was so tired of cheats. Everything she needed was to be happy. Suddenly she felt it- the happiness,her liberty. She stood up and went to the kitchen bargingly. Then the bell rang. She didn't want to answer it, but she felt at this very moment the same boll in her stomach. She knew that she must answer. She opened the door...there wasn't anybody. Only a little box with an old sheet on it. She picked up the sheet and read : "Happy birthday,my little girl with blue eyes..." . It was written with ugly little letters...but at these moment they were the most beautiful thing she'd ever seen in her life. She opened the box...there was her dream. The heart shaped glasses ... but now she understood that her dream wasn't to possess glasses like these ... her dream was that little letter . The happiness . Because that letter brought her so much happiness ... her eyes became clear. Clear,blue and tender . Just like the eyes she had when she was a child ...

Don't be a gardener of your Love...

"Тя и мечтите"

Да,приказната червена роза също има бодли...остри,болезнени,безмилостни бодли.Попаднеш ли в клопката на дълбочината на алените листа,от които сякаш блика неуморно кръв,усетиш ли упояващия им аромат...впускаш се в този измислен свят без да мислиш.Сякаш червените листа те обвиват,погълват те и всичко около теб става...кърваво червено.Да,ти плуваш в този необятен,червен океан и вълните му галят страните ти...но неминуемо стигаш до бодлите...те разкъсват тези вълни,разкъсват спокойствието на този необятен,червен цвят.Болката се изостря все повече и повече,бодлите измъчват всяка гънка по теб...червения цвят крещи и кърви...Вскичко плува в някакво грозно,безмислено и мъчително сплотяване между мечтите в алено червено и болката без цвят...болката от реалността.Но червените мечти все още мъждукат...някъде там...забравени и погребани дълбоко в пещерата на срама...

"Когато пак дойде лятото..."

Хладните капки дъжд отново изсъхнаха...с тях си отиде Зимата.
Когато пак дойде лятото,слънцето пак ще изгрее..заедно с милиони посивяли до сега усмивки..заедно с много въздишки,с много спомени...прекалено много...
Когато пак дойде лятото ти пак ще дойдеш-точно както миналото.Но дали ще е същото..?Дали? Дали отново сърцето ми ще бие заедно с невидимия часовник на мечтите..дали отново ще грее лицето ми,когато те види..дали ти не си по-различен..?Дали..?Или лятото..ще носи много,прекалено много тъжни въздишки,както когато ти си замина,заедно с него...
Когато пак дойде лятото,дали пак ще потъвам в солените прегрътки на морето..дали пак ще дойде Любовта?Дали нежната роса пак ще гали цветята?Може би..може би...
Ето,пак дойде лятото..какво ли ще дойде с него?

"Формата на сърцето ми..."

Тази вечер бях на концерт...слушах Щраус в ужасно изпълнение - чувствах се не на мястото си.
Днес денят беше много мрачен...небето беше като мътна вода..мътна и мъртва.От спирката,на която седях се виждаше перфектно пракрасната свежа арка,образувала се между два облака.Усмихнах се..днес го правя цял ден.Куполът на църквата е потъмнял..златния кръст също.Чудя се кога ли някой ще го лъсне...той трябва да грее.
Пред мен имаше кална локва..в нея виждах отражението си...но не и формата на сърцето ми.Когато погледнах тази локвичка,потънала в мизерия и мръсотия между изпочупените и нащърбени плочки на улицата,сърцето рязко ме заболя.Имах чувството,че нещо съм изпуснала.Че отново се превръщам в едно нелепо,глупаво и безгрижно хлапе.Очите ми се пълнят със парещи сълзи - но защо?Каква е причината?Живота си тече,а аз съм щастлива...искам винаги да е така...Господи,моля те,нека е така...
А формата на сърцето ми?Още не съм я разгадала...защото тя се променя с всяка секунда...

"Да,ние всъщност се познаваме..."

Обичам да гледам дърветата,когато свиря...колкото и нереално да изглеждат през запрашеното от въздишки стъкло...

Вървя по влажния асвалт,а дъжда бие по прогизналия ми чадър толкова безжалостно...Но аз съм усмихната,сърцето бие в мен - ври,кипи..защото знам,че скоро ще те видя.

Вървя,срещам лица - толкова сиви,толкова изтощени,толкова лишени от душа...но аз съм усмихната,защото знам,че скоро ще видя прекрасната ти усмивка.

Вървя...а дъжда не спира да пръхти,да удря,да скимти.Но аз съм усмихната...защото скоро ти ще накараш дъждът в мен да замълчи.

Колко изкуствено изглежда това огледало...то отразява само моята боязлива надежда,че ти ме помниш.

Но не..ти не си ме спомни.Поне не в мига,в който толкова силно го желаех..защото аз те помнех..през цялото това време.

Когато ти отправи своя чист,сърдечен и дълбок поглед към мен,когато докосна ръката ми,аз разбрах...разбрах,че зад моята трепереща усмивка се крие усмивката на едно невинно дете.Ти го разкри.

Запомни ме сега...само тази молба крещи в мен.Дори това дете да не е влюбено в твоята слънчева усмивка..то иска да знае,че твоите очи вече го познават.

Вървя и вървя..проясни се слънцето,също както твоята усмивка...

И аз пак се усмихвам...защото знам....

За XXXX

"Bleeding Love"

What a pity.They thought there is no true love.Maybe they were right...and maybe they weren't. They felt in love.It's like a star dust...when you're looking for it...it doesn't fall.It falls when you don't expect it...just then.A star dust made of waves...waves of a heaven stormy ocean.

What a pity.He left her alone.She was with a broken heart.Why?Because when he had looked at her eyes he had seen only his little selfish image...The star dust was melted into a little golden puddle.Now it's red..like a blood.A blood from her heart...

What a pity and miserable.She felt in love again...and he is cryin'.He was changed...but too late.Now he's lookin' at the mirror...and he doesn't see anything.He's nothing.

And the rain is pouring down...leafs are green,the sky is clear and beautiful...the golden puddle is like a mirror.Just look at this mirror.It's easier than you think.

" Извинение "

Боже..колко отдавна не съм писала в блога си...даже не мога да повярвам.

Да,често го отварям,гледам го..и после затварям..или,защото не ми идва нищо отвътре..или,защото съм празна.Дните си вървят,живота си лети..час след час,минута след минута..секунда след секунда.А аз нямам какво да напиша.Защото сега имам празно сърчице..или пък не? Не,пълно е със спомени..и си почива.Но какви спомени...

Спомени за този,за когото писах на английски някъде тук(държа да подчертая,че тогава явно английския ми не е бил много добър):)) Да,с грешки..но от..сърце.

Скъпо мое блогче,това извинение е към теб и към няколко човека,които когато и да отварят блога ми не виждат нищо ново,написано в него.Надявам се скоро да напиша нещо ново...но то да не е поредното извинение хаха:)

''Тишина"-мои съчинения

тишината...понякога тя е най-добрият отговор...и има много обвивки...всяка една нейна обвивка зависи от въображението на човека. Понякога тя може да е отегчителна и да измъчва...подлудяваща...и дори да седиш втренчен и депресиран заради нея,дори да ти се иска да не чуваш нейният зловещ тътнеж,биещ като барабан в ушите ти..тътнеж,от който няма как да се измъкнеж или да спреш,ти не можеш да избягаш от нея...точно за това тя е най-добрият отговор.Понякога може да е успокояваща,достигаща със своите незрими нишки и най-деликатната част на душата и сърцето ти..на чувствата ти...понякога тя носи топлина..топлина,от която ставаш зависим...

Да,зависи от човека-за мен тишината е приятел...макар и понякога този приятел да се превръща в лицемер...да ме предава...

Но не бива да бягаме от тишината,защото както вече казах-тя е най-добрият отговор...

"Хайку"-...кратка...мисъл..или може би..изповед?

Червена роза-листа,напоени с любовта и алено-червената кръв,оставаща след нея.

.................................................................***..............................................................................

Бяла роза-олицетворение на снежно-бялата невинност на детството,пожълтяваща и съсухряща се все повече и повече...

..................................................................***.............................................................................

Очите ти-по-сини и по-дълбоки от морското дъно..малко плашещи.Празно ли е дъното им,или е пълно с тайни..?

...................................................................***............................................................................

Клавиши,струни и чукчета...само това ли имаш?Как пееш така вълшебно изпод тези повърхностни предметчета?Само ти знаеш това...

...................................................................***.............................................................................
Миг на самота,тишина,тъга...лъч топла светлина-детското ти гласче,сестричке.
...................................................................***.............................................................................
Животът е обидно кратък-покривай го с цветя,колкото и да ги тъпче съдбата.
...................................................................***.............................................................................
Бяло-невинността.Лилаво-тъгата.Жълто-измамата.Розово-щастието.Синьо-самотата.Зелено-живота.Червено-женствеността.Черно-болката.Оранжево-омразата.
Какъв цвят ще си ти-избираш сам..
...................................................................***...............................................................................
Колко малко ти е нужно,за да обичаш..колко малко ти е нужно,за да вярваш...колко много ти трябва,за да забравиш....
..................................................................***................................................................................
Трепет,сълзи,тъга,разочарование и един миг щастие-благодаря ти,че събуди жената в мен...
................................................................***.................................................................................

Седя на каменистия хълм,превиващ се под обвивката на обраслата трева,слушам със затворени очи плисъкът на вълните и разбирам колко съм щастлива...колко е хубаво,когато съм далеч от теб...

.................................................................***................................................................................

Лудостта ме гледа с изкривена,присмехулна гримаса от позеленялото огледало...

.................................................................***................................................................................

Полу-разстопената свещ,горяла в остарелия свещник беше толкова красива...пламъкът й угасва...щом си отиде ще остави политащ нагоре дим,носещ само отлетели спомени...ще ми позволиш ли да я запаля пак?

................................................................***................................................................................

"Сълза"(Мои съчинения)

Човешко е да плачеш...сълзите са израз на чувствата...макар и в повечето случаи да си съсипан,когато ги проронваш.Същевременно с това...те са прекрасни..със своята прозрачност и нежност...със искренната си невинност и чистота...Дори да са горещи като разстапящ се восък...дори понякога да парят така,че да не можеш да ги задържиш в очите си...те са прекрасни.Като свежия дъжд..понякога носещ тъга..но толкова истински.Той потъва във калните локви и изчезва точно както сълзите засъхват бавно и си отиват.Но не умират-знаеш,че си ги проронил,знаеш,че са все още живи..оставили след себе си солена следа.Точно както и дъжда-той не умира..той оставя влажната си тъга в образа на прегръдка от цветната дъга...или понякога дори само въздуха.Сивотата винаги може да бъде обгърната от цвят..стига да вярваш в човешкото в себе си..

...Посвещавам на Мира

"Бриз" (Мои съчинения)

Вечер над морето,когато последние лъчи на слънцето хвърлят огнен поглед на вълните и ги обливат в златисто-розова боя,в каквато е и небето,ти прегръщаш лицето ми...проникваш толкова дълбоко в мен...сякаш притежаваш цялото ми тяло.Ти,крайбрежния вятър,идващ от тази златисто-розова гледка с прекрасния си,морски дъх,бликаш над мен като кръв от отворена рана...Понякога ми се иска да ти говоря,да се оставя да ме понесеш на където ти пожелаеш.Да се нося по вълните,преминаващи от сребристо към сивосиньо,от кърваво червено към розово...да се нося и да гледам залязващото слънце,което умира под тежките облаци.Искам да заравям краката си в пепеляво-жълтия пясък и отново да те усещам...но се връщам към реалността.Едни и същи лица минават покрай мен,едни ме разочароват,други ме радват...между тях проблясват и неговите коварни очи,изнасилващи сърцето ми всеки ден...а слънчевия бриз е далече.Кога ли ще го усетя пак...?

"Спомен" (Мои съчинения)

Съсухрените,призрачни клонки на мъртвия дъб са обвити около дървена порта,както змия се обвива около плячката си за да я убие...сигурно сега си мислиш:"Какво общо има това?!Това е просто врата...".Да,наистина-това е просто врата.Но може би същата тази врата,задушаваща се под зловещата прегръдка на мъртвите клони иска да бъде отворена.Макар и да е тежка,макар и да скърца така,сякаш изтръгва мъртвешки стон,макар и от другата й страна да я е обвила парцалива паяжина,тя иска да бъде отворена,за д ане бъде забравена-това е нейната смърт.Не се страхувай да я отвориш.Ще почустваш облекчение.Ще видиш,че нейният стон ще спре.И спомените ще се върнат.Няма да бъдат забравени,както тази врата.Те играят голяма роля в живота ти-не ги пренебрегвай,дори повечето от тях да са болезнени.Гледай в бъдещето...но си спомняй...

"Кристал" (Мои съчинения)

Блестиш,блестиш така,както блестяха солените ми,восъчни сълзи.Напомняш ми на някого,караш ме да треперя.
...Но защо..?Ти си просто едно блестящо вещество...с ледена красота...всяка песечинка,втърдила се в теб блести по дяволски начин...дяволски,защото омайва.Омайва,докато не погледна в теб и не видя отражението си.Образ,отразяващ се няколко пъти във всеки твой ъгъл.Но кой е този образ?Образ на същество,с восъчни очи,което си въобразява,че знае всичко за живота...нима това...съм аз?