"Формата на сърцето ми..."

Тази вечер бях на концерт...слушах Щраус в ужасно изпълнение - чувствах се не на мястото си.
Днес денят беше много мрачен...небето беше като мътна вода..мътна и мъртва.От спирката,на която седях се виждаше перфектно пракрасната свежа арка,образувала се между два облака.Усмихнах се..днес го правя цял ден.Куполът на църквата е потъмнял..златния кръст също.Чудя се кога ли някой ще го лъсне...той трябва да грее.
Пред мен имаше кална локва..в нея виждах отражението си...но не и формата на сърцето ми.Когато погледнах тази локвичка,потънала в мизерия и мръсотия между изпочупените и нащърбени плочки на улицата,сърцето рязко ме заболя.Имах чувството,че нещо съм изпуснала.Че отново се превръщам в едно нелепо,глупаво и безгрижно хлапе.Очите ми се пълнят със парещи сълзи - но защо?Каква е причината?Живота си тече,а аз съм щастлива...искам винаги да е така...Господи,моля те,нека е така...
А формата на сърцето ми?Още не съм я разгадала...защото тя се променя с всяка секунда...

"Да,ние всъщност се познаваме..."

Обичам да гледам дърветата,когато свиря...колкото и нереално да изглеждат през запрашеното от въздишки стъкло...

Вървя по влажния асвалт,а дъжда бие по прогизналия ми чадър толкова безжалостно...Но аз съм усмихната,сърцето бие в мен - ври,кипи..защото знам,че скоро ще те видя.

Вървя,срещам лица - толкова сиви,толкова изтощени,толкова лишени от душа...но аз съм усмихната,защото знам,че скоро ще видя прекрасната ти усмивка.

Вървя...а дъжда не спира да пръхти,да удря,да скимти.Но аз съм усмихната...защото скоро ти ще накараш дъждът в мен да замълчи.

Колко изкуствено изглежда това огледало...то отразява само моята боязлива надежда,че ти ме помниш.

Но не..ти не си ме спомни.Поне не в мига,в който толкова силно го желаех..защото аз те помнех..през цялото това време.

Когато ти отправи своя чист,сърдечен и дълбок поглед към мен,когато докосна ръката ми,аз разбрах...разбрах,че зад моята трепереща усмивка се крие усмивката на едно невинно дете.Ти го разкри.

Запомни ме сега...само тази молба крещи в мен.Дори това дете да не е влюбено в твоята слънчева усмивка..то иска да знае,че твоите очи вече го познават.

Вървя и вървя..проясни се слънцето,също както твоята усмивка...

И аз пак се усмихвам...защото знам....

За XXXX

"Bleeding Love"

What a pity.They thought there is no true love.Maybe they were right...and maybe they weren't. They felt in love.It's like a star dust...when you're looking for it...it doesn't fall.It falls when you don't expect it...just then.A star dust made of waves...waves of a heaven stormy ocean.

What a pity.He left her alone.She was with a broken heart.Why?Because when he had looked at her eyes he had seen only his little selfish image...The star dust was melted into a little golden puddle.Now it's red..like a blood.A blood from her heart...

What a pity and miserable.She felt in love again...and he is cryin'.He was changed...but too late.Now he's lookin' at the mirror...and he doesn't see anything.He's nothing.

And the rain is pouring down...leafs are green,the sky is clear and beautiful...the golden puddle is like a mirror.Just look at this mirror.It's easier than you think.

" Извинение "

Боже..колко отдавна не съм писала в блога си...даже не мога да повярвам.

Да,често го отварям,гледам го..и после затварям..или,защото не ми идва нищо отвътре..или,защото съм празна.Дните си вървят,живота си лети..час след час,минута след минута..секунда след секунда.А аз нямам какво да напиша.Защото сега имам празно сърчице..или пък не? Не,пълно е със спомени..и си почива.Но какви спомени...

Спомени за този,за когото писах на английски някъде тук(държа да подчертая,че тогава явно английския ми не е бил много добър):)) Да,с грешки..но от..сърце.

Скъпо мое блогче,това извинение е към теб и към няколко човека,които когато и да отварят блога ми не виждат нищо ново,написано в него.Надявам се скоро да напиша нещо ново...но то да не е поредното извинение хаха:)

''Тишина"-мои съчинения

тишината...понякога тя е най-добрият отговор...и има много обвивки...всяка една нейна обвивка зависи от въображението на човека. Понякога тя може да е отегчителна и да измъчва...подлудяваща...и дори да седиш втренчен и депресиран заради нея,дори да ти се иска да не чуваш нейният зловещ тътнеж,биещ като барабан в ушите ти..тътнеж,от който няма как да се измъкнеж или да спреш,ти не можеш да избягаш от нея...точно за това тя е най-добрият отговор.Понякога може да е успокояваща,достигаща със своите незрими нишки и най-деликатната част на душата и сърцето ти..на чувствата ти...понякога тя носи топлина..топлина,от която ставаш зависим...

Да,зависи от човека-за мен тишината е приятел...макар и понякога този приятел да се превръща в лицемер...да ме предава...

Но не бива да бягаме от тишината,защото както вече казах-тя е най-добрият отговор...

"Хайку"-...кратка...мисъл..или може би..изповед?

Червена роза-листа,напоени с любовта и алено-червената кръв,оставаща след нея.

.................................................................***..............................................................................

Бяла роза-олицетворение на снежно-бялата невинност на детството,пожълтяваща и съсухряща се все повече и повече...

..................................................................***.............................................................................

Очите ти-по-сини и по-дълбоки от морското дъно..малко плашещи.Празно ли е дъното им,или е пълно с тайни..?

...................................................................***............................................................................

Клавиши,струни и чукчета...само това ли имаш?Как пееш така вълшебно изпод тези повърхностни предметчета?Само ти знаеш това...

...................................................................***.............................................................................
Миг на самота,тишина,тъга...лъч топла светлина-детското ти гласче,сестричке.
...................................................................***.............................................................................
Животът е обидно кратък-покривай го с цветя,колкото и да ги тъпче съдбата.
...................................................................***.............................................................................
Бяло-невинността.Лилаво-тъгата.Жълто-измамата.Розово-щастието.Синьо-самотата.Зелено-живота.Червено-женствеността.Черно-болката.Оранжево-омразата.
Какъв цвят ще си ти-избираш сам..
...................................................................***...............................................................................
Колко малко ти е нужно,за да обичаш..колко малко ти е нужно,за да вярваш...колко много ти трябва,за да забравиш....
..................................................................***................................................................................
Трепет,сълзи,тъга,разочарование и един миг щастие-благодаря ти,че събуди жената в мен...
................................................................***.................................................................................

Седя на каменистия хълм,превиващ се под обвивката на обраслата трева,слушам със затворени очи плисъкът на вълните и разбирам колко съм щастлива...колко е хубаво,когато съм далеч от теб...

.................................................................***................................................................................

Лудостта ме гледа с изкривена,присмехулна гримаса от позеленялото огледало...

.................................................................***................................................................................

Полу-разстопената свещ,горяла в остарелия свещник беше толкова красива...пламъкът й угасва...щом си отиде ще остави политащ нагоре дим,носещ само отлетели спомени...ще ми позволиш ли да я запаля пак?

................................................................***................................................................................

"Сълза"(Мои съчинения)

Човешко е да плачеш...сълзите са израз на чувствата...макар и в повечето случаи да си съсипан,когато ги проронваш.Същевременно с това...те са прекрасни..със своята прозрачност и нежност...със искренната си невинност и чистота...Дори да са горещи като разстапящ се восък...дори понякога да парят така,че да не можеш да ги задържиш в очите си...те са прекрасни.Като свежия дъжд..понякога носещ тъга..но толкова истински.Той потъва във калните локви и изчезва точно както сълзите засъхват бавно и си отиват.Но не умират-знаеш,че си ги проронил,знаеш,че са все още живи..оставили след себе си солена следа.Точно както и дъжда-той не умира..той оставя влажната си тъга в образа на прегръдка от цветната дъга...или понякога дори само въздуха.Сивотата винаги може да бъде обгърната от цвят..стига да вярваш в човешкото в себе си..

...Посвещавам на Мира