Среща

Още от съвсем малко дете съм била много чувствителна на тема отвъдни неща. Въпреки,че никога не съм вярвала в глупости от сорта на призраци,извънземни,полтъргайси и т.н. съм твърдо убедена във факта,че има нещо,което ни заобикаля и ние много често не забелязваме..под всякаква форма. Хората още от древността доста често преувеличават до краен предел това невидимо преисъствие,което понякога ние подсъзнателно "създаваме" било то от страх или от желание да го почувстваме. Създават се какви ли не простотии от сорта на идиотски клипчета в ю-туб, филми,хоръри и т.н. - няма лошо,стига човек да не се вживее или да не го приеме на сериозно. А когато казвам,че съществува "нещо"..нямам представа за какво нещо говоря. Не знам с какви думи да го опиша. То няма облик,форма,съдържание,аромат...то просто си съществува. Може да е сън с ясно предупреждение, може да е просто дадена ситуация,в която това нещо да ни помогне. Но почти никога хората не се замислят върху това и не му отдават значение чисто подсъзнателно. Други пък прекаляват с отдаването на значение и вече се превръща във фантасмагория. Интересно е,че когато бях на 6 годинки почина моята пра-баба ,която много обичах. Имам съвсем ясни спомени с нея..как ми шиеше рокличките за представленията в детската градина,как я гледах докато шиеше и й досаждах с исканията си ..тя никога не ми беше посягала с ръка както и да съм се държала. Достатъчен беше един ясен,красив,чист,син поглед от нейна страна и веднага кротвах. Помня как готвеше неуморно в кухнята на 94 годишна възраст,как си играх с косата й и й правех прически - тя имаше дълга до кръста,гъста коса..скубех я,едва ли не увисвах на нея..а тя не казваше нито думичка. По време на втората световна война,в която до колкото знам едва е оцеляла, загуби показалеца на лявата си ръка - помня как го разглеждах и я разпитвах защо го няма. Един ден тя просто изчезна - изпари се,все едно никога не е съществувала. Питах: "Къде е бабушка? Защо я няма? Умряла ли е?". Идея разбира се си нямах тогава какво означава в действителност смъртта и какво е да изгубиш завинаги човек,който обичаш. Миналата година го осъзнах,когато почина дядо ми на 80 години от рак. Сестра ми беше на 6 когато той си отиде - съвпадение,че и тя загуби член от семейството си на същата възраст като мен,когато баба ми почина тогава. Никога няма да си простя факта,че не можах да се сбогувам с него - той ме обожаваше..много от детските ми спомени се свързват с него. Не можах ,защото същия ден на погребението му пътувах за Белгия. Не знаех как ще се справя там след това..как ще живея с мисълта,че всички са били до безжизненото му, но все така излъчващо доброта тяло ,а аз,любимата му внучка..не,макар и да не е малка вече. Но аз вътрешно знаех,че той ме разбира и ми прощава. Много често хората когато говорят за починали техни близки казват "той/тя те обича и бди над теб". Дали осъзнават наистина какво говорят? Какво представлява тази форма на обич,на бдене и пазене..в "другия свят"? Имаха в къщата си в Бургас едно растение,което не искаше да порасне..нито едно листо. В деня след смъртта на дядо се появи първото листенце на растението и то порастна и стана възхитително красиво. Да,може би чиста случайност.

Когато си казвах миналата година,че усещам как хората,които съм загубила бдят над мене и ми помагат не осъзнавах какво говорех. Преди два дена за първи път осъзнах и имах среща с единия от двамата. Може да звучи налудничаво,да съм създала срещата си във фантазиите си..може,всичко е възможно. Но не знам защо,убедене съм този път в това,което говоря.

Прибирах се късно вечерта от една приятелка,която живее близо до Мадарската градинка. Беше вече много тъмно,към 10 и половина вечерта..времето беше прекрасно,не лъхваше ветрец,не беше горещо..само влажно, но приятно влажно. Не ми се прибираше,рядко са моментите,в които мога да остана сама със себе си за секунда и то навън в такова прекрасно време. Седнах на една от люлките,от която навремето падах всяко лято и си ранявах краката.. люлях се и понеже нямаше никой около мен си приказвах сама. Да,понякога като ми е скучно или имам нужда просто да си изясня някои неща..като лудите си приказвам и си обсъждам сама на глас. Поне си го признавам. Изведнъж точно тогава се сетих за всички детски спомени,свързани с предишния ни апартамент, с бабушка,после с дядо ми. Почнах да си ги припомням на глас,описах си ги всички..и си казах колко много ми липсва това,колко много ги обичам и как бих дала всичко за да върна поне за една секунда тези моменти. Помислих си колко много неща бих искала да им кажа (на бабушка и дядо ми),които не можах да им кажа - на нея като толкова малко дете,на него преди да си отиде. Така прекарах 10 минути на люлката,нищо не мърдаше и нищо не шаваше..нямаше пукнат човек около мен..само тъмнина,шумът на листата над мен и тихото поскърцване на люлката. В един момент.. усетих нещо зад гърба си,което не мърдаше,не шаваше,но някак си тихо се приближаваше едновременно с това. Съвсем ясно го усетих. Доста често хората си въобразяват,че не са сами и че има някакво чуждо присъствие,особено когато е тъмно..всичко това е предизвикано от страх поради тази причина. Това беше първия път в живота ми,когато усетих,че не съм сама,въпреки,че няма никой. Обърнах се - наистина нямаше никой и нищо. Продължих да се люлея с лека топка в стомаха си. Усетих,че нещото се придвижваше по някакъв особен начин от ляво,от дясно,обгръща ме. Беше някъде,близо до мен. Гледах,не виждах нищо. Но едно усетих - това беше красиво,добронамерено присъствие. Попитах на глас за да се преборя с нарастващия се страх: "Добре...не ме е страх,въпреки всичко..знам,че си или бабушка,или дядо...сигурна съм в това. Не знам права ли съм или не,но понеже и двамата ви обичам,няма да ме е страх... (внушавах си го). Кой е?" Нищо. Реших ,че си въобразявам..но продължавах да го усещам. Люлката до мен беше абсолютно непоклатима. Този път,всякаш нарочно исках да предизвикам нещо опитах с друг въпрос към празното пространство: "Бабушка,ти ли си?". Две секунди след този въпрос,люлката до мен се разклати от нищото, а нямаше и помен от вятър. Листата вече не се чуваха. Тя обожаваше люлки,беше ми оплела въже за една дъсчена люлка,когато бях малка и се люлеех в големия хол. Не бях сигурна,че е тя,но някак го усещах. Стомаха ми се сви от тотален ужас,но едновременно с това от любов и радост,че не съм говорила на въздуха. Опитах да запазя самообладание,успокоих се и продължих да говоря..само исках да се убедя,че не полудявам,че не си го внушавам. "Който и да е от вас двамата,искам да знаете,че винаги ще ви обичам..че ми липсвате..". В отговор, листата над мен започнаха отново да шумолят,красиво докосвани и полюшвани от лекия ветрец,който подухна за малко и после отново се разтопи в мъртва тишина. Аз се усмихнах,опитвайки се да спра да потрепервам. Благодарих..благодарих за всичко..за сънищата,в които те ми се явяваха и ме насочваха,благодарих за знаците,за това,че са били някога в живота ми..благодарих за тази среща. Станах от люлката - почти не си чувствах краката,бяха се вледенили. Люлката до мен не спря за се полюшва. Сбогувах се,обърнах се и си тръгнах. Когато вече бях достатъчно далеч се обърнах и помахах на празната,полюшваща се люлка..помахах на нещото,което беше там,остана там..и не ме последва. На път за вкъщи усетих,че отново съм сама..че няма нищо и никой с мен вече. Топката се разтопи,усетих облекчение и благодарност..просто знаех,че макар и да съм си го въобразила,макар и да съм си създала мислено всичко случващо се..някой ме е чул. Това,което исках да кажа беше чуто от хората,които обичам.Сигурна бях в това.

Те са около нас,в нас,до нас и със нас..и винаги ще бъдат. Те искат това да се знае.. поне моите покойни,любими близки ми го показаха..благодаря ви.

Убийство

Минутите се изнизваха така тихо,така спокойно..едновременно с това потрепервах само с мисълта,че всичко зависи от мен..сега..няма кога.

Беше ме страх,да. Страх от мен,от самата мен - а това е най-гадния и най-нелепия страх - да не си вярваш и да се съмняваш..да те е е страх от себе си. Това успееш ли да го преодолееш и да осъзнаеш,че ВСИЧКО зависи от теб и от ситуацията,от това как ще постъпиш - тогава притежаваш всичко около себе си. А няма по-полезно нещо от това да правим грешки - нали цял живот се учим.

Беше хубав слънчев ден..нямаше причина за страх и ужас. Жарките слънчеви лъчи безпощадно пронизваха тънките перденца в хотелската ми стая...шоколада на масичката се разтапяше под тях. Аз не мърдах..не знаех какво да правя. Трябваше да се преборя с тази отвратителна дупка в сърцето си, да я превъзмогна и да взема решение сега. И го взех.

С бързо движение грабнах ножа от масичката. Нямаше как да се колебая вече. Затворих очи,замахнах ръка и я прободох...усетих струйка кръв,която се беше стрелнала и дискретно погалила ръката ми. Но това не ми стигаше за да я убия,за да я унищожа завинаги от себе си,от сърцето си..от нейното съществуване на земята. Забих ножа по-дълбоко...и по-дълбоко..и по-дълбоко..докато накрая разбрах,че няма край. Няма да стигна до края. Но тя вече беше безмълвна..и така безформена. Може би винаги е била безформена.

Бързо напъхах безжизненото,малко,свито нещо в чувалчето под леглото.. то неусетно прогизна от кръвта. Разхождах се с него на ръка извесно време по улицата,бях тръгнала към реката. Никой не ме поглеждаше,никой не забелязваше нередността,която бях направила..слънцето продължаваше да си грее все така,деня не се беше променил с нищо..небето беше мораво..но все така красиво.

Стигнах до моста и погледнах надолу. Имах чувството,че нищо не е станало..че просто хвърлям чувал с боклук, с някакъв ненужен боклук или камъни.. най-безизразно и безчувствено хвърлих малкото чувалче в дълбокото,силно течение на реката. Тръгнах си... бях сигурна,че бях убила веднъж завинаги...моята любов.

Да,толкова е лесно..няма нищо по-лесно от това да я захвърлиш,да я отречеш..да се опиташ да се отървеш завинаги от това.."нещо" без форма,без цвят..само с нежна и едновременно с това злокобно и болезнено пронизваща сила кръв. Но дали наистина я бях убила? Дали завинаги я бях унищожила? Не.. защото съм неспособна да живея без нея. Тя е оставила част от себе си в мен,която бях забравила да нарежа на парчета без да се замисля - огромна част от нея за най-скъпите ми и любими същества. А другата...все така се носи в прогизналото чувалче и чака да бъде измъкната от там..от тази задушаваща,гадна реалност..чака да бъдат излекувани раните,които й нанесох. Но никой не може да го направи,освен аз... обещавам й,че ще го направя...когато дойде момента тя сама ще разбере.

The "Twilight" saga

Как ли се започва подобна история?

Имало едно време...

Името ми е...

В малко градче,казващо се...

Винаги съм мислила...

Ооо не...не. Хич да не си и въобразявам. Началото на романа започва с цитат от Библията. Какво общо има тя с историята на момиче,което продава живота си заради любовта си към вампир? "Вярвам,защото е абсурдно" - Тертулиан. Може би това е общото.

Отделям си малко време да обсъдя сама със себе си този... "роман",който както ме отегчава понякога и ми оставя впечатление за поредната мания,пълнеща мозъка с глупости и довеждаща до затъпяване...така и пробужда женското в мен..или онази част,която аз не съм искала да открия сама за себе си. Чакането.

За огромно съжаление аз съм от онези вечни,невъзможни романтички,които чакат своя Едуард. Любовта на живота си. Своята романтична,невъзможна и БЕЗКРАЙНА любов. В днешно време повечето жени са кучки ( е,не само в днешно..те са си се родили такива може би) - сменят постоянно човека до себе си, ходят облечени както си искат,държат се както си искат,интригантки са,обичат да развалят човешки взаимоотношения и да се намесват в тях- нямат морал и чистота в ЖЕНСКОТО си сърце,каквато би трябвало да има.

Но не,това изобщо не значи....че те не чакат своята любов. Просто за някои от тях това е начинът да я търсят. Само че тя не идва с търсене (вечната обърквация между ТЪРСЯ голямата любов и ЧАКАМ голямата любов) - взиране и нахлуване в личното пространство на човек,опит за душевно проникване,самозалъгване с мисълта " А,ето тоя може и да е ТОЙ". Не...тя идва сама. А понякога.... не идва изобщо. На някои просто не им е писано..или те сами довеждат до това по някакъв начин. И си оставаш завинаги влюбен в незнайно точно КАКВО.

Каква ли всъщност е била цялата мисъл и цел по повод създаването на "Здрач"?

Има хиляди дискусии и мнения по въпроса,обаче само и единствено писателката си знае точния отговор..ако го знае изобщо и тя самата. Защото човек трябва да твори без цел.

Фактът обаче е ясен - много зарибени женски сърца,чакащи своя вампир,който никога няма да ги остави и ще ги кара да се чувстват ЕДИНСТВЕНИ и СПЕЦИАЛНИ. Всяка жена го заслужава. Няма лошо,чакай си го - щом ти е кеф. Дано изникне от някъде :D

Истината е,че се опитвам да потъпча и втвърдя меката си,ранима душа с подобни думи... Ами да,какво да направя - виновна ли съм,че не притежавам и не искам да притежавам "курвенски" и "мнооого хитри" начини на действие,че не обичам хората да страдат защото съм се намесила в отношенията им,че не обичам да получавам каквото искам с ясното съзнание,че единствената причина е хубавия ми задник например? Единственото,което искам е жените да си знаят ЦЕНАТА,които напоследък при някои не е осъзната изобщо и по този начин тя ИЗЧЕЗВА. Искам всички да са щастливи,доволни,да им угодя,да намерят това,което търсят . Нормално е да искам това и за себе си..но отново след всички други.

Чакам те,да,признавам. Раних се,когато помислих,че си се появил - няма повече. Просто ще спра да чакам. Аз съм човек и ще си остана такава.

За Стеф Майър - желая и щастие и здраве.

Дочитам Eclipse.. Който редом с New Moon смуче от пръстите на първата книга...както става с повечето "саги".

Абсурд

Да,може би това е думата,с която мога да опиша потокът от игри,интриги и безкрайния кръг от лъжи,който се оплиташе около мен..един абсурд.
Бях дете съвсем до скоро - попаднах на снимки от бебешките ми години...очите ми са толкова различни вече. Наблюдавах промяната им с всеки изминал ден в огледалото...Боже,как обичам детските очи. Защо ли си въобразявам че всички хора на този свят са също толкова чисти,неопетнени,сърдечни и истински,колкото са детските очи...а още по-голям става абсурда,когато знаеш че не са,че не можеш да им вярваш и го правиш умишлено. Има една приказка - Не е глупак този,който прави грешки. Глупак е ако ги повтаря. Ами не е съвсем така. Зависи от човека. Тук не става дума за осъзнаване или неосъзнаване - тук става дума за наивност и прекалена сърдечност и доброта. Има хора,които колкото и да се парят не спират да вярват в любовта,истинското приятелство и чистотата на човешките думи и дела. В ИСТИНАТА. Ех,какви глупаци сме - каква е истината? Какво е истината? Някой може ли изобщо да ми дефинира тази дума? Не... защото всеки има СВОЯ истина,в която да вярва. Моята истина не е чуждата... Така ли е? Кажете сега,величия, силни и авторитетни личности, лицемери,манипулатори и интриганти, кажете глупави ли сме ние наивниците,които ви вярваме и си въобразяваме че сте като нас? Тъпчете ли ни по главата нас,тъпите добродушковци,изтривалките за вашите крака? Е,да,предполагам във вашите очи сме точно такива - изтривалки. Удобни,тихи,безопасни изтривалки за двуличните ви гъзове.
Но,връщайки се към темата за глупостта - ние не сме глупаци. Не сме и светци. Единствения ни или по-скоро главен проблем е,че виждаме само чистотата и в най-голямата пумия и гнусотия. А най-често виждаме мръсотията,но си затваряме очите и се самозалъгваме за нейното несъществуване. Обаче има един много важен урок,който никой не може да ни научи,освен самите нас - това,което човек си го направи,никой друг не може да му го направи. Ние сами си затваряме очите,ние сами подаваме пръст и позволяваме да ни бъде отхапана ръката,ние сами привличаме като магнити гадините към себе си с простичкото желание просто да помогнем ма когото можем (преди нас естествено..) ,ние сами мнгоо често съвсем осъзнато влизаме в ролите на жертви. И от нас зависи да се борим с тази своя черта,която ще ни пречи и тормози цял живот. От нас зависи да я овладеем и да кажем СПРИ. Ти СИ нещо,ти имаш ЦЕНА, никой няма право да ти я плюе,ако ТИ не му позволиш да го направи.
Да..както казах вече..всичко е един АБСУРД..с който трябва да свикнем и да се борим. Особено в музикантската месомелачка,където милост НЯМА и истинско приятелство без едно на ум НЯМА.... с някои изключения понякога.
Е..това е . Бъдете здрави и щастливи. Само това пожелавам. 90 процента зависи от вас..другото идва от небето.

P.S. За всички,пострадали от двуличници,обидени или наранени,имащи нужда от няколко хубави думи,които да им върнат вярата в самите тях и в тяхната стойност, прилагам няколко мисли на известни и не толкова известни личности,от които се зареждам при всяко прочитане.

"Вие сте по-силни от колкото осъзнавате.За вас е безопасно да сте силни." - Дорийн Бърчю
"Да получиш значи да поискаш.Молитвата,изпълнена с вяра,може да промени бъдещето ви. Вие можете да промените това,което се случва още на следващата минута." - Брус Уилкинсън
"Каквото и да правят,чувстват,мислят или казват хората,не го приемайте лично. Съгласно своята система от ценности и вярвания,те имат свои собствени мнения и възгледи. Така че онова,което мислят по ваш адрес,не се отнася за вас,а за самите тях." дон Мигел Руис
"Не бива да позволявате казаното от другите да ви разтройва.Макар другите да изричат думите,единствено вие избирате как да се отнесете към тях." Кийт Д.Харел
"За да постигнете успех в начинанията и кариерата,която сте избрали,трябва да се освободите от всяка карма,която твърди "Не мога да го направя". Вие можете!" Дийпак Чопра